Свещеният Коран – един Бог на Евреи, Християни и Мюсюлмани

Познаваме ли ислямската култура и нейните ценности. Невежеството води само до страх и насаждане на етническа омраза и ненавист. Има наколко погрешни разбирания, които спомагат това:

1. Думата Аллах означава „Един Бог“… има много невежество по въпроса. Често се злоупотребява като се казва, че те вярват в друг Бог. Напротив това е същия Бог на Аврама… създателя на света, в който вярват и Християните и Евреите!

2. Мохамед, като пророк не създава нова религия или вяра! Той просто събужда отдавна забравената вяра на Арабското потомство на Аврам (от синът му Исмаил)… Затова Коранът често повтаря, „не е ли казано …“ защото просто донася същата вяра, която Евреите като потомство на Исак (брат на Исмаил) са запазили, докато Арабите, потомството на Исмаил са забравили.

3. Разбира се, че посланието е от Бог, но то е дадено на Мохамед от Архангел Гавраил. Любопитното е, че точно архангел Гавраил се явява и на Йосиф Смит, като му разкрива „Книгата на Мормон“… не знам дали това има нещо общо с многоженството практикувано и в двата случая…

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Аллах (в превод, Един Бог) е Богът в който вярват и Християните, и Евреите, и Мюсюлманите – това е Богът на отца им Аврам. Трите религии са братски религии. Евреите идват от потомството на втория син на Аврам, Исак. Мюсюлманите са от потомството на първия син, Исмаил. И според библията Божията благословия е била обещана и на двете потмствени линии. Конфликта между тези две братски потомства трябва да се разреши с прегрътка, така както Яков и Исав показаха упешния пример за това. За съжаление неприязънта между тези две братски потомства, започната от конфликта между майките на двете деца на Аврам, е все още жива. Това е така, понеже и двете страни не могат да се освободят от предразсъдъците в сърцата си, натрупани от поколенията, и да прегърнат другия с любов. Обединителния принцип (Божествения Принцип) ясно показва пътя за разрешението на този конфликт. Двамата братя трябва да се прегърнат и да си простят, това е Божието очакване, но това в същото време е нашата човешка част от отговорността по възстановяването, в която Бог не може да се намеси.

Кратка история на Свещенният Коран

За разлика от юдаистките канонически книги (Библията – 36 книги; Талмуда – 63 трактата; Зоара), които били писани в продължение на повече от хиляда години и се различават по жанр и стил; за разлика от каноническите книги на християнството (Стария Завет – 44 книги, Новия Завет – 6 книги и 21 послания), които – поне що се отнася до Новия Завет – били създавани в продължение на няколко десетки години от многобройни автори, Коранът представлява една-единствена каноническа книга, чийто автор е Аллах, който „говори” чрез устата на своя Пророк в течение на точно определен исторически период – от 612 г., времето на първите откровения» до смъртта на Пророка през 632 г.

Божието слово е спуснато на Мохамед, Пророка-Пратеник на Аллах (едновременно „расул” -пратеник, и „наби” – пророк), който го „изговаря”, „вика”, „чете устно”, „декламира”. Действително, преди да бъдат написани, откровенията на Пророка се разказват, те са устни.

Докато Пророкът бил жив, мнозина от правоверните запаметили всичко или откъси от Корана; някои от следовниците му съставили „сборник” от неговите откровения, преписани на пергамент, плочки или друг материал, и е твърде възможно самият Пророк да е диктувал на писарите всичко или част от Корана. Може дори да се предположи, че в някои моменти или в определен момент той е подреждал – или желал да подреди – текста. Това обяснява донякъде мистериозното и напълно лишено от смисъл присъствие на букви в началото на трийсетина от главите (вместо поредни номера или графични знаци).

Във всеки случай на базата на различни преписи (сборници от текстове), съществували, когато Пророкът умрял (преписите на Али, неговия зет, на Ибн Абас, неговия първи братовчед…), комисия, натоварена от Осман (третия халиф) да състави официалния текст, оповестила през 656 г. една „Вулгата”, призвана да стане „истинският” Коран, след като всички други преписи бъдат унищожени. Макар че някои от тях вероятно били запазени и укрити, те никога не са съперничели на „Вудгатата” на Осман.

Тъй като в писмената реч на онази епоха не съществували диакритични знаци (които биха позволили например да се различават при еднаква базова графика „s” от „ch”, „п” от „b”…), нито кратки гласни, не всякога дори дълги гласни, едва към средата на Х в. Коранът добил окончателния си вид, ne varietur (неподлежащ на промяна -Б. пр.), в който е известен и досега.

Трябва да се отбележи също така, че подреждането на главите в него вероятно не съответства на последователността в нито един сборник или препис, като не може да се твърди, че изобщо е същест-: вувал препис с хронологична или систематична подредба на текста. Във всеки случай такава не намираме в Корана – какъвто го познаваме сега: нито между отделните глави, нито в рамките на всяка една от тях. Именно това прави четенето му трудно и не особено приятно за този, който не се постарае да привикне към подобен начин на изложение.

Коранът се състои от 114 сури (глави), които обхващат 6200 стиха. Трите най-кратки сури имат само по три стиха. Най-дългата („Крава” или сура 2) наброява 286. Най-кратките сури са накрая, най-дългите – в началото. Много сури в края на Корана се отнасят към първия период на меканските откровения (612-615), докато повечето сури в началото са от последния период на откровенията – мединския (622-632). Хронологичният прочит би трябвало да следва, обратния ред – от края към началото. Отделните сури имат поредни номера (1-ва, 2-ра… 114-а) и собствени имена („Крава” (2), „Нощно Пътуване” (17), които не са еднакви във всички издания, както и номерацията на някои стихове.

И още нещо. Коранът е самото Божие слово, той е в буквалния смисъл неподражаем, а също така според най-разпространената традиция и „неръкотворен”, „вечен”, въпреки че представлява „Откровение… на ясен и безупречен арабски езш” (2.6: 193,196). Но думите на онези, които го четат на арабски и го рецитират напевно според канона, Коранът крие в себе си една тънка литературна, магична, омайваща красота, която до голяма степен се губи при превода.

Filed under: Деноминации